fbpx

Какво ми се искаше някой да ми беше казал

Преди да стана майка

В навечерието на това да стана майка за втори път все по-често се замислям над изминалите близо три години и очакванията и нагласата, които имах преди да се роди  Ема, сега двегодишна, щура, прекрасна бъдеща кака. Подобно на човек, гледащ старите си статуси в някоя социална мрежа, писани на модерната преди десет години маймуница, който се пляска по челото и иска да потъне в земята от срам, поглеждам назад и ми става смешно, но и някак мило. Наистина ли съм си представяла ТОВА? Защо НИКОЙ не ми каза истината? Защо никой не ме подготви за реалната страна на майчинството, никой не седна и не ми сподели откровено какво ме чака? А то няма нищо общо с представите, които си градях, сгъвайки розови дрешки и четейки книги за отглеждане на деца. Смятах, че всичко ми е ясно, никой не можеше да ме бутне с пръст бе! Щях да съм най-великата майка на света! И това да гледаш бебе е фасулска работа! А така ли стана в действителност? С ръка на сърцето си признавам, че паднах в боя още на първата седмица сблъсък с реалността. Хвана ме яд, насъбрах гняв и питах ЗАЩО никой не ме предупреди. Обещах си, че от онзи момент аз ще говоря за истинската страна на майчинството. И дойде моментът, в който ще споделя какво ми се искаше някой да ми бе казал тогава. С надежда, че ще достигне до някое заблудено момиче в очакване на розови облаци и спокойно море. Без намерение да плаша и да надвесвам тъмни сенки, без да заклеймявам майчинството като нещо ужасно и трудно, защото не е така. Но както с повечето неща в живота, нищо не е като по филмите и всяко нещо си има две страни. За втората ми се иска да говоря сега. Смятам да посветя отделни теми на всички периоди, но като за начало искам да обърна специално внимание на следродилния период и първите месеци на бебето, трансформацията на живота на всеки един нов родител и нещата, които никой не ми каза.

  • ЩЕ БОЛИ
    Не, не раждането. След това. Не случайно започвам с болката. Тя е движещата сила на новия живот. С болка се раждат децата ни, без значение какъв е чисто физиологичният и медицински обоснован начин на “доставяне” на бебето. Болката е там, неизбежно е. Но тя преминава, така казват всички станали вече майки с една тънка усмивка на всяка очакваща съдбовния момент в близкото бъдеще. Всичко минава и забравяш, когато бебето се роди. А така ли е? Не. Далеч не е така. Болката тепърва започва, скъпи жени. Болката, не само физическа, но и емоционална, ще ни съпътства от този момент през целия ни живот, за да ни напомня каква е цената на това да станеш майка. Кърменето, шевовете, прибирането на ставите са само част от физическите болежки, които вървят ръка за ръка с всяка новоизлюпила се майка. Искаше ми се обаче някой да ми беше казал и за другата болка. Онази в душата.
    “Ама какво ще те боли пък там, нали вече си майка? От тук нататък е само щастие.” Не отричам щастието. Дума да не става за това. Но в душата на всяка жена дарила живот неизказано се нагнездва една болка, за която никой не иска да говори. Тя не може да се назове лесно, но е там. В началото заради хормоните, които се вихрят и оттеглят, нормализират и пренареждат в тялото. После заради преумората и недоспиването. След това заради непознатите, които ни гледат в огледалото. Заради непоисканите съвети от всеки срещнат. Заради вината, че копнеем за бягство. Заради притесненията, съпътстващи дните ни. Тя ни следва неизменно. Много мразя, да, мразя репликата, която чуват най-често жените осмелили се да споделят за тази своя болка. “Майка лесно не се става” тръбят навред майки, баби, лели, стринки и приятелки. Звучи ми като прокоба. А не трябва. Защото ако тази болка продължава да е “от онези неща, за които не се говори”, случаите на следродилна депресия ще се увеличават лавинообразно до безкрай. Ако сме принудени да се усмихваме и да приемаме участта си, вместо да я изговорим, да открием, че има и други които споделят същите притеснения, светът на майките би се превърнал в един много по-уютен и светъл ден. За това смятам да говоря до досада по темата. Докато нещо не се промени. Докато болката спре да е срамна. Докато не открием по-добър начин да прекарваме дните си на майки. И в никакъв случай примирили се със съдбата си.
     
  • В НАЧАЛОТО ЖИВОТЪТ Е КЪРМЕНЕ
    Никой не ни казва колко време в действителност се прекарва в хранене на детето през първите месеци. Когато истината ме удари в лицето като мокър парцал бях съкрушена. Дванадесет до шестнадесет часа от денонощието биваха посветени на това да цедя или кърмя. Осъзнах някъде в средата на първата седмица, че не мога да изляза никъде. Буквално. Ами ако се забавя повече от час и се наложи да цедя (или накърмя) детето навън? Докога ще продължава да яде толкова често? И изобщо някога ще имам ли време да правя каквото и да било различно от това? Първите два месеца животът ми бе разпределен в интервали от по два часа. Два часа яде (цедя, мия, стерилизирам), два часа спи. Истината е, че според това дали бебето се храни от гърда или с изцедена кърма или адаптирано мляко, това време варира. Аз обаче бях изтеглила късата клечка. Бебето ми не успя да засуче. Въпреки това аз не спирах да се опитвам да я науча да го прави. Междувременно нямах свободни ръце, закачена за помпата, за сондата за дохранване и за измиването и стерилизирането на цялата тази спомагателна техника. Одисеята ми не продължи по-дълго от шест месеца, след което се предадох. Но знам, че най-често жените се отказват още в самото начало, след като осъзнаят колко време е нужно да посветят на това да бъдат с вързани ръце. Личното ми мнение, е че отказът е по-често заради осъзнаването на фактът, че със и без кърмене вече никога няма да имаме време за нищо. Или по-скоро за нищо, което преди сме успявали да правим. Поне в първите месеци това чувство е превземащо. Никога повече няма да сме сами. И времето ни ще трябва да се разпредели различно. Просто е хубаво някой да предупреждава за тези работи. 
  • СЪВСЕМ ДОБРОВОЛНО НИЕ ВЕЧЕ НЕ СМЕ НАЙ-ВАЖНИТЕ
    Осъзнах го в момента, в който ТЯ ме погледна право в очите. От сега животът ми вече не е най-важен. Приоритетите ми се пренаредиха със скоростта, с която китайски ученик реди кубче на Рубик. Бих направила ВСИЧКО, за да бъде тя добре. Нейните нужди са пред всяка моя физиологична, емоционална или друга необходимост. Вече аз се храня, спя, къпя последна. Вече аз доброволно поставям на преден план пазарът за детски дрехи, пред онази рокля, по която точех лиги до скоро. И не, това не е себеотрицание и себезабравяне. В никакъв случай не съм позволила на себе си да се разпусна или пък да спра да мечтая. Това е съвсем друга крайност. Аз запазвам себе си, но се поставям с по-нисък приоритет пред тези свързани с детето. И това е съвсем нормално, макар и неочаквано. Чувала съм реплики от много жени, които преди да станат майки си мислят, че не стават за тази роля, понеже са големи егоисти. Да жертват фигурата си, времето си и да споделят например храната си с едно дете, в техните представи, е мисия невъзможна. Признават си го без бой и затова им се възхищавам. Това, което не знаят обаче е, че те ще претърпят трансформация и неусетно ще започнат да поставят нечии други нужди пред своите. Да, има майки егоисти и в това няма ама нищо лошо. Кефя им се. Защото няма нищо по-хубаво от жена, която не е забравила коя е и от къде е тръгнала, без това да и пречи да бъде прекрасна и всеотдайна майка. И колкото и да не им личи на тези мултифункционални момичета, те също поставят децата преди себе си. Просто полагат неимоверни усилия това да не си личи пред хората.
  • ЖИВОТЪТ ПОВЕЧЕ НЯМА ДА Е СЪЩИЯТ
    Това просто няма как да не го очаква човек, нали? Друго е обаче, когато го изпита в действителност. Отношенията с партньора, приятелите, семейството, кариерата… нищо повече няма да се върне по старому. А нужно ли е? Не. Но пък е хубаво да имаме тази информация, за да я осъзнаем и да имаме времето и възможността да се сбогуваме със старите привички. Да се научим да живеем на други обороти и да измерваме успехите не с повишенията на работа, не с академичните си постижения, не и с емоционалните си завоевания. А с чистата и проста детска усмивка, която те посреща в тъмните часове на утрото, когато свеът спи, а ти сънена се опитваш да осъзнаеш какво се случва. Животът започва да се отмерва с постиженията на детето ти. С първото му обръщане по коремче, първата нощ в която спи непробудно, първото зъбче, прохождането, първите думички. Така, неусетно, докато първите неща не бъдат последвани от последни. Последният път, когато заспи в ръцете ти, последият път, когато има нужда от теб, за да облече блузата си, последният път, когато целият ден е само за вас двамата. Променя светогледа ни. Вече виждаме нещата през детските очи, приемаме всяка новина през призмата на майчинството, не забравяме да отбележим всяка човешка сътба през призмата на това, че хората участващи в нея са нечии деца. Поставяме се на мястото на всяка майка по света, преживяваме всеки един възможен сценарий какво би могло да се обърка или случи с децата ни. И живеем в страх. Не за нас, а за тях. Опитваме се да ги предпазим от нещата, от които са ни пазили нашите родители. И така кръгът се затваря. Животът продължава, такъв какъвто го е родила Вселената. Прекрасен. Но никога вече същият.
Сподели или остави своето мнение

Ани Стоицев

Аз съм Ани, майка на едно и половина деца, един котарак, едно куче и трийсетина рибки. Майка, която не разполага с домашни помощници, баби, детегледачки и с почти никакво свободно време...

Subscribe
Notify of
guest
0 коментара
Inline Feedbacks
View all comments