Позагубила се бях, знам. Но имах важна задача. Да обичам безкрайно и да съм отдадена изцяло на тях. И да запаметявам всеки момент, защото времето лети, а аз така мразя то да ми се изплъзва без да ме пита.
Изминаха три месеца. Три мигвания, в които вече съм майка на две деца и всъщност сякаш винаги съм била.
Гледам снимките и ми се струва, че това е миг, че не е възможно месеците да летят така бързо, а промените да са толкова големи. Та тя беше шепичка любов. Дрешките и висяха, подгъвах ръкави. А сега трябва да ги прибера. Онези, най-малки дрешки и сърцето ми се къса. Плаче ми се, ама много. Не мога да асимилирам, че повече никога няма да ги облека. А голямата ми дъщеря… та тя до вчера беше бебе. Преди година, когато разбрах, че ще става кака я гледах и не можех да повярвам, че скоро няма да е най-важното същество в живота ми.
Днес не мога да си спомня какво е да обичаш само веднъж. Защото сега обичам всеки ден, по много, сърцето ми е вселена, а те са океани от любов и ги приютявам в себе си, прегръщам ги и ги топля, пазя ги от всичко отвъд, защото тази капсула трябва да устои на времето, когато само тя ще ми остане. Повтарям си, че сега градя спомени. Сега съм най-щастлива и след години ще поглеждам точно в тези месеци и ще се връщам в най-голямото си щастие.
Обичам ги, толкова много ги обичам. И не искам да свършва.
Мислех си, че да си майка на две е лудница, цирк, панаир, безкрайни въртележки, виене на свят и адски много безсъние. А то се оказа различно. Нещо повече от цирк, но по-малко от лудница. Моят личен лунапарк, а аз съм главният клоун.
За тези три месеца научих много, а вярвам имам да уча още н пъти по толкова. Разбрах, например, че вината е нещо, от което отърване няма. Тя си е там и ще бъде завинаги в сърцето ми, защото просто аз съм такава и не мога да давам по-малко от всичко и да се чувствам удовлетворена от себе си.
Когато трябва да избирам коя да е първа в дадена ситуация, винаги се насажда вина за другата. Защото понякога бебето плаче, а каката трябва да бъде целуната там, където боли. Защото понякога тя има нужда да си поиграем, но аз кърмя или приспивам и казвам “почакай ме мъничко”. А колко е мъничко за едно будно и живо дете като нея? Колко са толкова безброй пъти “не мога сега”… дали се чувства изоставена? А аз дали съм достатъчна за тях? Все-пак аз съм една, а те са всичко.
Да съм майка на две деца е организираност. Не, не е себеотрицание или пренебрегване, не обичам такива хиперболизации. Но със сигурност е приоритизиране на други неща, други потребности преди моите собствени. А всъщност сега моите потребности се свеждат до техните усмивки, техния аромат, прегръдките им, малките ръчички и топлината на телцата им вкопчени в мен.
Не знам дали съм дала и дали ще дам нещо друго на света, но те ме карат да се чувствам значима. Защото ако те не значат нищо в тази вселена, то нищо друго не би имало значение. А аз винаги ще се наричам горда майка на тези две същества, които носят само чиста любов и безусловно щастие.
