Или защо периодът между 2 и 3 е изпитание за нервите на всички
Случвало се е на всеки. Или лично на него или е ставал свидетел. Майка която гледа безсилно, вбесено, отчаяно, готова да избухне и дете легнало на земята, в най-добрия случай далеч от някоя локва и хорските очи, гърчещо се, ритащо и очевидно неконтролируемо.
“Няма да се случи на мен”, казват си тези, на които все-още не им се е случило, подминавайки с една доза високомерие, една облекчение, че не се случва именно на тях в този момент. Без желание да помогнат, без капка съжаление за майката. Само с тих упрек. Тя е лоша майка, а детето и е невъзпитано.
Аз съм тази майка и детето ми е това дете. Почти всеки ден от както стана на година и половина. Имаме и добри периоди. Месеци наред детето ми е кротко, спокойно ме държи за ръка, когато излизаме навън и успявам да туширам потенциално опасните ситуации с много изобретателност, говорене, забаламосване и железни нерви. Но има и периоди, които ме карат да се съмнявам в способността си да родителствам, в годността ми на майка и възпитател и най-вече в чисто човешките измерения на отглеждането и създаването на малки хора. Понякога нервите ми не издържат и това си личи. Понякога викам повече отколкото трябва, а след това съжалявам моментално, след като видя широко отворените пълни със сълзи детски очи, които ме гледат неразбиращо и изплашено. Понякога имам нужда да чуя, че не съм сама в това. Ако и ти имаш нужда от подкрепа и уверение, ето го – НЕ СИ ЛОША МАЙКА И ДЕТЕТО ТИ НЕ Е НЕВЪЗПИТАНО! Просто преминава през ужасния период, през който в една или друга степен се намират всички 2-3 годишни. Дори тези, чиито майки са се заричали, че няма да позволят детето им да легне на земята в магазина или да тропа с крак. Случва се дори на онези майки, които прекарват дните си измисляйки и прилагайки Монтесори методи и занимания. Дори онези, които имат железни нерви, зверско търпение и са способни с поглед да дресират цяла армия мъже. Дори на тях им се опират две годишните.
Като майка на едно прекрасно, будно и своенравно същество, представител на гореописаният вид, очакваща съвсем скоро попълнение в редиците, често получвам неодобрителни погледи, непоискани съвети от приятели или непознати и дори неодобрението и съжалението на част от близките си хора. Майки на бебета, които все-още са далеч от тази вълна, убедено клатят глава и твърдят, че по-труден от бебешкия период няма и само да стане голямо детето им такива неща няма да им се случват, защото те са чели в една книга или някой им е казал, че като му обясниш (на детето), то ще те разбере, ако не – ще го накажеш и така три пъти и проблема е решен. Непознати цъкат с език подминавайки ме на улицата, докато мъкна нарамила като чувал с картофи ритащата си изпаднала в истерия наследница, едва мъкнеща освен нея и осем месечния си бременен корем. “С едно не може да се оправи, второ тръгнала да ражда”, достига до ушите ми, но подминавам, защото не ми се влиза в затвора на този етап от живота ми.
Истината е, че през по-голямата част от времето тези неща не достигат до мен, не позволявам да ме разклатят. Защото знам колко важно е детето ми да премине през този период. Защото знам, че аз нямам вина и че правя всичко по силите си да се справя. Но въпреки това (особено в последно време, вероятно заради хомоните и наближаващото раждане), понякога се чувствам безсилна, тъжна и победена. Най-вече изморена да очертавам граници, там където детското въображение и вродено свободолюбие не познават такива, изтощена да обяснявам и да се оправдавам пред хора, които нямат ни най-малка представа какво е да се възпитава човече с характер, повалена от дългите дни и тежестта на крехкото детско телце, което успява да ме остави без дъх докато го нося далеч от хорските погледи. В действителност, тя е прекрасно дете, което не знае ама изобщо какво го чака в най-скоро време. Дете, което в този момент учи какво е АЗ, какво е ТИ, какво е НИЕ. Какво може и какво не и най-вече да споделя и да взема решения за себе си. Мъчно ми е да я гледам как се бори сама с незрялата си нервна система и непознатите емоции, чувствам се горда, когато успява да разграничи правилното от грешното и когато с малките си ръчички изтрива сълзите ми, осъзнала, че мама е разстроена заради поведението й. И това е окей. Нейна задача е да поставя нервите ми пред изпитание, нейно право е да опознава света и механизмите, по които работи. Това не я прави лошо и невъзпитано дете и в никакъв случай не превръща мен в лоша майка. Ще дойде ден, в който ще се гордея още повече с нея. Дотогава, ще преглъщам и трудните моменти. Ако и на теб ти е трудно в момента, горе главата. Още малко и ще дойде ново предизвикателство. Ако сега навлизаш в дебрите на бебешкия пубретет, не се отчайвай, не се отказвай и keep momming. А скоро ще напиша и текст за работещи тактики.
