Да се превърнеш в майка
Има един вододел в живота на всяка една жена. Една граница, която ни разделя на “преди” и “след”, но по-скоро “след”, тъй като почти не си спомняме какво е било “преди”. Пътят ни като жени, независимо колко различен преди този момент, неминуемо (в повечето случаи) стига до водопад, който се слива мощно и красиво с една бързо течаща, пъргава река, която криволичи и бълбука, търкаля подводни камъчета, а в дълбините и гъмжи живот. Тази река бърза, препуска и не спира за миг да погледне назад, тъй като натам връщане няма. Не е и нужно. Дестинацията е безкрайният океан, а пътят колкото и да е труден, си заслужава. Реката, скъпи жени, реката е онова, което наричаме майчниство. А да си майка – това не е призвание, не е задължение, не е и съдба. Да си майка – това е да дариш живот и да отдадеш частица от себе си, да се промениш и повече никога да не си същата. Да си майка, е болка, овенчана с усмивка. Белег, покрит със цветя. Да си майка – това е най-великата трансформация на душата, която може да те сполети. И тя е прекрасна.
Защо говоря по този начин за майчинството, все едно е присъда, ще се запитат някои докат четат тези редове. Каква е тази високопарна реч? Аз отговарям – това е реалността, мили момичета. А аз стартирам този проект именно със заявката да говоря само за истината. Такава, каквато я виждам аз. Такава, каквато я възприема моята трансформирана душа. А тази метаморфоза от пъшкулчета ни превръща в красиви пеперуди, които разтварят криле, за да полетят и дарят живот. Затова, всички майки по света имат нещо общо помежду си.
Независимо дали сме изградили кариера, колко успешни, самостоятелни и еманципирани сме. Независимо в каква култура сме отгледани самите ние и какви са били целите и приоритетите ни. Превръщането ни в майки ни вкарва в една обща матрица. Преобразува душите ни, пренаписва кода на съществото ни и транформира алгоритъма на ДНК-то ни. Променят се телата ни, мислите ни, приоритетите ни, променя се и посоката на вятъра в платната ни. Повече никога не сме същите. А трябва ли? И понеже споменах, че имаме нещо общо. Дали то не е болката? Безсънието? Стриите, излишните килограми или пък носталгията по нашето предишно безгрижно и безвъзвратно загубено аз? Не. Без значение какво ни е довело до тук и какво е коствало. Без да е важно какви са възгледите ни и методите ни на възпитание. Незвисимо как сме родили, дали сме кърмили и дали сме купували на децата си шоколади или пък био пасищно месо и зеленчуци. Ние носим друг общ белег. Една дамга. Която разпознаваме в очите на другата като нас докато се разминаваме по улицата. Тя е невидима за останалите, недоловима за невъоръжено око. Тя е печатът на майчинството. Двете малки ръчички, обвили се около сърцата ни и пуснали най-великата отрова, измисляна някога – майчината любов. Отпечатък върху душите ни, вплетен в същността ни, клетките ни и всеки наш дъх докато сме живи. Това е, което ни прави еднакви. Това ни прави майки. Това е трансформацията на душата.
И ако се разпознахте като моя сродна душа, каня ви на споделено пътешествие. Нека бъдем сестри по съдба и да се учим на майчинство. Такова, каквото е. Трудно, прекрасно, изпълнено с любов и лишено от време. Нека бъдем река, стремяща се към океана. Майки. Истински.
